Sunday, 22 October 2017

Наръчници (балада)

Наръчници.

 

(балада.)

 

Сичко вън е пусто, ледно,

Цели свет е с’ лице бледно.

Снег на едри пласти пада.

Ліути север силно фучи;

По полето нема стада,

Нема слънчевите лучи!

Веч’ дърветата са голи

И зелен лист не шумоли;

В’ клоне веч славеі не пее. . .

Леден потока і отдавна,

Слънце в’ него се не смее. . .

Нема вече пролет славна.

Тука некоі кон заровен в’снега,

Тамо вълци носат чужди мърши,

В’дола, упропастен елен бега;

В’бедна къща маіка ръце кърши,

Горко кълне своіта си съдбина,

А деца ѝ примират от гладина.

Сал месецот со звездите

Водат пътника в’полето;

Сочат му и леднините,

Да не падне во морето. . .

Силно тоі препуска през равница

Дано свари живи си дечица!

Много тоі скита се по чуждина;

Хранен само с’ сух хлеб и водица,

Да спечели некоіа парица

Па сега нетърпеливо тича

При деца си, при жена си — в’ къщи.

Тича тоі, а снег под кон му пръщи.

Изведнаж му плахо кон зацвили:

Окол’ него наръчници, вили

Хоро играт, страшна песен пеіат:

„Ето Стоіко ни пристигна.

Срокот, сестри, веч измина;

Аз ще го в’ облаци дигна,

Помогни ми сестро ’Рина!

Срокот, Стоіко, вече мина,

Що ти даде сестра ’Рина:

Да се жениш за Ліубица

И добиеш три дечица”. . .

Смръзна кръвта в’ Стоіковите жили;

Жално тоі захвана да ги моли:

„Не мен, сестри, наръчници мили,

А деца ми пощадете голи! …”

Но еднаж Ирина е решила,

Тъзи безпощадна самовила, —

Ще се сбъдне: Стоіко ще загине!

„Молба Стоіко нам не треба;

Що і решено ще с’ испълни.

За деца ти Рина гледа

Никого за туі не кълни! . . .

А сега со нази, Стоіко, хаіде,

Забрави деца си и жената!

Скоро, бързаі, да н’ некоі снаіде…

Ти блажен ще бъдеш в’ небесата!”

Страшен гръм; ужасен нощен тресак

Екна. . . И при диви вилски плесак

Сетни Стоіков гледен зрак залезна!

Носен по въздуха, тоі изчезна. . .

Съмна: още моли се жената,

Іощ’ децата викат: „Тате! Тате!..

 

 

Софиа, 1892 априли 3.

 

Ведум.